Боли ме. Боли ме от собственото ни лицемерие. От вечното ни нямане на време, сякаш времето е нещо, което може да го има или няма. Или забравихме, че то е абстрактно понятие? Знаете ли, че почти до 7 годишна възраст децата не могат да се справят с понятия като „вчера“, „утре“, „час“, „минута“ и т.н. А когато най-накрая се научим да го правим, се държим сякаш времето е нещо което можем да пипнем и дори да раздаваме или отнемаме? Имате ли време да ме прочетете до края? Ако не, моля зарежете този текст още сега.

Живеем робският си живот, образоваме се по „значими“ социални теми, практикуваме разни и разнообразни духовни учения, отпушваме си чакрите, защото е модерно да си ровим из дупките, от време на време се разхождаме в планината, защото имаме нужда да се успокоим, че правим нещо „здравословно“, купуваме си енергоспестяващи крушки и май най-накрая се светнахме, че е тъпо докато си мием зъбите водата да си тече...

Запушалки на съвестта. Да, всичко това е упойка за гузната ни съвест. Бием си я редовно, като наркоман дозата си и вярваме, че сме дали най-доброто от себе си и сме направили света едно по-добро място за живеене. Някои от нас са станали вегетарианци, други са посадили поне едно дърво през живота си – нищо че може и да си нямаме представа какво се е случило след това с него. От време на време гледаме филмчета, разкриващи ни грозната реалност, може и да си поплачем над тях, но всичко това приключва след като изплачем сълзите на самосъжалението и самоунижинението.  Доволно наказани от собствената си съвест имаме сили да продължим съществуването си до следващата събота, когато отново ще се озовем в планината и тя ще бъде така добра да ни зареди до следващата....и т..н. и т.н. Имам въпрос – вярвяме ли си наистина? Ще повторя – вярваме ли си НАИСТИНА?

Докато се чудим как да бъдем „еко“, се храним с отровна храна, пием отровни лекарства, проповядваме отровни ценности, пием отровена вода, мием си зъбите с отрови (нищо че спираме водата докато го правим), дрогираме се с алкохол, цигари и разни и разнообразни отрови, бием на себе си и на децата си отровни ваксини, гледаме отровна телевизия, слушаме отровна музика, четем отровни вестници и списания... Дори и да не правим всичко от това, поне част от него е част от живота ни... От моят също...

Раждаме децата си в стерилни стаи, където първото им докосване е от непознати...След това ги ваксинираме със смес от живак, антифриз и разложени човешки и животински ембриони и позволяваме да ги слагат в печки - заради жълтеницата... После им даваме отровна храна и се чудим защо не можем да ги кърмим. После страдаме и заради това...След което им отделяме малко време... Но само колкото да ги отровим със собствените си отрови. После ги поверяваме на абсолютно незаинтересовани хора, които ги „възпитават“ – разбирай „дресират“.  Те отговарят за храната, спането, приказките и най-вече за послушанието. Послушанието, което трябва да превърне тези малки ангели във винтчета прилежно служещи на Системата.  Послушанието, което трябва да им помогне да забравят, че са Души, родени с право на Свободен Избор и с право на Любов.  През малкото време което прекарват с нас им даваме възможност да избират между телевизията и електронните игри, като в същото време с носталгия си спомняме собственото си детство при баба и дядо на село.  Когато са болни им даваме лекарства, които не лекуват болестите, а само симптомите. И ги тъпчем с пилешка супа, защото така знаем от баба. Само че пилешката супа на баба, няма нищо общо с нашата пилешка супа, направена от пилета, отгледани в клетки, хранени с брашно от риба, хормони и антибиотици, а после прилежно наблъскани с консерванти и оцветители. Когато много се загрижим за здравето им, им даваме плодове, защото е полезно. Само че...същото като супата на баба. Тези плодове и зеленчуци са генно модифицирани, пръскани старателно с много отрови и подложени на изкуствено узряване.  После ги пращаме на училище, където всички се подравняват. По-изявените се подрязват, по-нисичките се дърпат за ушите да попораснат. Научаваме ги, че само силните оцеляват, научаваме ги да се борят с лакти и зъби, учим ги да напредват всякак, защото тази борба е борба за оцеляване. А само най-силните оцеляват, нали?

Нужно ли е да продължавам? Независимо дали сте се разпознали като деца, като родители или като и двете все някъде сте се...Освен ако не сте от друга планета.

Има ли друг живот? Има, разбира се.

Вероятно е крайно време да си припомним кои сме и защо сме. Да поемем отговорност за личният си живот и за този на децата си. Да спрем да разчитаме на все по-неработещите структури и да преоткрием силата си. Да си припомним, че можем да произведем храната си и да родим, отгледаме и възпитаме децата си в хармонична, спокойна и красива среда. Да спрем да се обвиняваме, че за нищо не ставаме, защото не сме достатъчно богати, не сме достатъчно красиви, не сме достатъчно силни, не сме...не сме...не сме... Това просто НЕ е вярно! Всеки един от нас Е! Е прекрасен, Е силен, Е красив, Е съвършен, Е ЧОВЕК! И всеки от нас може да се справи с всичко, стига да повярва в себе си и в божествената си същност!

Знам, че гневът не е верният учител и би трябвало да разкажа тази приказка с Любов,  а не с гняв. Но... знам и още нещо. Знам, че отдавна се научихме да злоупотребяваме с Любовта – да я обличаме във всякакви пъстри парцали и да я превръщаме в чучело. Знам, че успяхме да си запушим ушите за гласът и – а той е тих, тих като шепот. Научихме се да чуваме само крещенето... Шумно е. Много е шумно – в света около нас и в този в нас. Този шум искам да надвикам – затова крещя. А когато наоколо стане малко по-тихичко, обещавам да шептя – с Любов и Благодарност. И знаете ли? Ако искаме да чуем отговорите на молитвите си ще трябва да замълчим за малко и да се вслушаме в тишината – там са отговорите на всичките ни въпроси. Там шепти Душата...