Постинг
19.11.2013 18:33 -
Летежи...
Понякога, когато душата ми се устреми в полетите си, намирам сили, освен повръщането провокирано от височината, да погледна и да видя случките под мен. Да ги погледнеш е едно. Да ги видиш е друго. Разбирам, че съм успяла, когато към повръщането добавя и пронизващата болка в сърцето. Кама, която се забива бавно и страстно. С много любов и с много категоричност. Колкото по-високо летя, толкова повече боли. Издигам се и виждам връзките. Невидимите нишки, които свързват причините и следствията. Те са безкомпромисно категорични. Виждам, че е нямало как да бъдат други. Не защото са добри или лоши, не защото Вселената ни обича или мрази… това е като гравитацията. Просто законите са такива. Законите на връзките и взаимовръзките, на причините и следствията. Те не са черни или бели. Не са дори и шарени. Те просто СА. Като нас. И ние просто сме, но в низините на случването го забравяме. Забравяме го и във висините. Но тези две забравяния само привидно си приличат. Едното е забравяне през слепота, а другото през виждане. И въпреки, че сме склонни да го определяме с една и съща дума, това не го прави едно и също. Думата е една, не поради еднаквостта на естеството на преживяването, а поради бедния ни речник. Речник, ограничен от измеренията които разбираме и които сме склонни да наречем единствени.
Научих се, да не се подлъгвам по привидности. Метлата ми е паркирана, винаги на една ръка разстояние и често си я яхвам. Стигам до същото откъдето съм тръгнала, но то не е същото. След него умирам, след него се раждам отново… И, не, не е веднъж, не е еднократно и не е веднъж завинаги. Процес е. Непрестанно е. Никога не свършва… Няма висини за достигане, няма низини за лазене, няма връх за покоряване, няма падини за смърт. Няма нищо, освен една приказка за едно момиченце, което все се опитва да се научи да не повръща от летенето…
Научих се, да не се подлъгвам по привидности. Метлата ми е паркирана, винаги на една ръка разстояние и често си я яхвам. Стигам до същото откъдето съм тръгнала, но то не е същото. След него умирам, след него се раждам отново… И, не, не е веднъж, не е еднократно и не е веднъж завинаги. Процес е. Непрестанно е. Никога не свършва… Няма висини за достигане, няма низини за лазене, няма връх за покоряване, няма падини за смърт. Няма нищо, освен една приказка за едно момиченце, което все се опитва да се научи да не повръща от летенето…
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 289
